Единствен миг –
и бръчка украсява
усмивката на миналия ден.
Една тревога бързо се навежда
над краткия ни сън
и утрото докосва незримото,
но вече – побеляване.
По пътя свеждаш поглед,
щом във теб се блъсне случайно
нечий смях,
безцеремонно млад и весел.
И някак бавно се събужда за копнежи,
от грижи дневни — в нощите сърцето.
И пак тревожно втурваш се.
Сама.
Във спомени – от спомени обзета.
И не усещаш клопка в тишината
И не умира, още не, надеждата. . .
А после.
В оня миг единствен.
Глъхнещ.
Като далечен тътен над Вселената.
Замираш, вкопчена във невъзможното.
Във любовта. . .
Завинаги отнета!