Защото и сега,
като прокълната ровя следите ни
изтичани някога,
с последното истинско зазоряване.
Толкова млада бях, моя любов. . .
Но не аз, вярвай,
някаква ярост в мен е търпяла
да живея без теб.
За една победа – в едно остаряване.
Каква награда!
Да не забравям никога,
че съм могла да те имам.
Да помня и до най-вечния ден, моя любов.
И да не мога да те изплача. . .
Колко ли жестоко без теб ще умирам!