в думи от ярост и нежност.
Още те плача, мъко моя. . .
Гоня следите ти,
в праха, по синьобелите пътища.
А в светлосенките на маслини
се смеят спомени
и пълнят здрача на летните сънища.
Аз още те викам,
моя обич – звън на камбани. . .
Разпръсвам звездите
и пия лунното мляко,
за да открия тайната ти
в спиралата на морската раковина.
Да те зърна през дъното на счупена амфора.
И още те милва съня ми, моя обич,
мое прозрачно събуждане
от сълзи и слънце. . .
Тихо, молитвено,
с болката на трева коленича
и шепна несбъднато.
Моя обич!
Моя орис!
Върни се, върни се, върни се. . .